Китай няма намерение да се извинява за свръхкапацитета си

The Economist разглежда китайския свръхкапацитет като един от централните икономически конфликти на десетилетието. Пекин не приема западния аргумент, че субсидираното производство залива света с евтини стоки и изкривява конкуренцията. От китайска гледна точка мащабът, ниските цени и индустриалната дисциплина са предимство, а не вина. Това противопоставяне вече се вижда при електромобили, батерии, соларни панели, стомана и машини.

За Европа проблемът е политически и икономически. Евтин внос помага на потребителите и ускорява зеления преход, но може да унищожи местни производители, ако цените не отразяват реална пазарна конкуренция. Ако ЕС отговори с мита, рискува по-високи цени и ответни мерки. Ако не отговори, рискува да загуби индустриален капацитет, който смята за стратегически. Това е труден избор между ефективност и устойчивост.

САЩ вече третират темата през национална сигурност и работни места. Търговските бариери стават част от индустриалната политика, а компаниите трябва да решават къде да произвеждат, как да ценообразуват и как да избегнат политически риск. Китайските производители от своя страна ще търсят нови пазари, местни партньорства и производствени бази извън Китай, за да заобиколят част от ограниченията.

Пазарите трябва да четат свръхкапацитета двупосочно. За потребителите и някои индустрии евтините китайски продукти намаляват разходите. За конкурентите натискът върху маржовете може да бъде тежък. Това влияе на оценки в автомобилния сектор, възобновяемата енергия, индустриалните метали и логистиката. Компании с високи разходи и слаба диференциация ще изглеждат по-рискови.

За българските инвеститори темата е видима през европейски и глобални фондове. Ако търговската война се задълбочи, портфейлите ще усетят ефект през индустриални акции, инфлация и валути. Ако светът приеме китайския капацитет като дефлационна сила, някои потребители ще спечелят, но стратегическите отрасли в Европа ще бъдат под натиск. Следващият тест е дали политиката ще намери баланс или ще избере открит конфликт.

Пекин има и вътрешна причина да не отстъпва. Индустриалният капацитет поддържа заетост, местни бюджети и технологични амбиции. Намаляването му би означавало да се приеме по-бавен растеж и по-голяма безработица в региони, зависими от фабрики. Затова спорът със Запада не е само за износ, а за това какъв модел на растеж Китай може да си позволи през следващите години.

Това ще направи всяко търговско споразумение по-трудно и по-политизирано.