Европа сама насърчава съседите си да използват миграцията като натиск
Когато ЕС плаща за външен граничен контрол без достатъчно условия, съседни режими получават стимул да превръщат хората в дипломатически лост.
The Economist критикува европейския подход към миграцията с тезата, че ЕС насърчава съседни държави да използват миграционния натиск като форма на изнудване. Това не означава, че контролът на границите е ненужен. Проблемът е в сделките, при които Европа плаща, отстъпва или мълчи по други теми, за да получи временна помощ от режими, които могат след това отново да отворят маршрута като политически сигнал.
Моделът е познат. Когато вътрешната европейска политика е силно чувствителна към миграция, съседни държави разбират, че имат лост. Те могат да поискат пари, визови облекчения, дипломатическо признание или по-мека критика за човешки права. Ако ЕС реагира кризисно всеки път, вместо да изгради стабилна рамка, стимулът за повторение расте. Така миграцията се превръща от хуманитарен и административен въпрос в инструмент на външна политика.
Рискът за Европа е двоен. Първо, тя губи предвидимост. Външните партньори могат да променят поведението си според избори, санкции или финансови нужди. Второ, ЕС подкопава собствените си ценности, ако плаща на правителства да вършат работа, която после не проверява достатъчно. Това създава уязвимост както пред избирателите, така и пред международното право.
Икономическият елемент също е реален. Всяка миграционна криза натоварва бюджети, жилища, местна инфраструктура и трудови пазари. Но Европа има и демографска нужда от работници. Ако политиката остава само отбранителна, континентът не изгражда легални канали, интеграция и подбор. Тогава бизнесът страда от недостиг на труд, а нелегалните мрежи запазват печалби.
За България темата е близка заради външната граница на ЕС, отношенията с Турция и Балканите, както и Шенгенската политика. Ако Брюксел продължи да разчита основно на сделки със съседи, държавите на границата ще бъдат под постоянен оперативен и политически натиск. Това изисква повече европейско финансиране, но и по-ясна отговорност за начина, по който се управляват граници и убежище.
Най-устойчивият подход е да се намали стойността на изнудването. Това означава по-добър общ европейски механизъм за убежище, реални връщания при отказ, легални трудови канали, инвестиции в гранична инфраструктура и условия към външните партньори. Ако Европа купува само краткосрочно спокойствие, тя ще плаща отново и отново за същия проблем, а съседите ще научат, че натискът работи.
Затова миграционната политика трябва да се мисли като част от сигурността и пазара на труда едновременно. Когато едната половина липсва, Европа остава уязвима и морално, и икономически.