Може ли френският ядрен чадър да защити Европа, ако Доналд Тръмп се отдръпне

The Economist пита дали френските ядрени сили могат да защитят Европа, ако Доналд Тръмп се отдръпне от традиционните американски гаранции. Това е фундаментален въпрос за европейската сигурност. След руската инвазия в Украйна европейците отново разбраха, че конвенционалната армия, индустриалният капацитет и ядреното възпиране не са абстракции. Те са условията, при които дипломатическите обещания имат тежест.

Франция е единствената държава в ЕС със собствен ядрен арсенал. Теоретично това я поставя в центъра на европейски разговор за стратегическа автономия. Практически въпросът е много по-труден. Ядреният чадър не е само брой бойни глави. Той изисква политическа воля, командна структура, яснота кога възпирането се задейства и доверие от държавите, които трябва да вярват, че Париж би рискувал собствената си сигурност за тях.

Несигурността около САЩ прави темата по-спешна. Ако Вашингтон стане по-избирателен в ангажиментите си към НАТО, европейските държави ще трябва да запълнят пропуски в противовъздушната отбрана, боеприпасите, разузнаването и ядрената политика. Войната в Украйна показва, че Русия разбира езика на силата и запасите. Ако Европа изглежда зависима от американско настроение, възпирането отслабва.

Но френският вариант има политически ограничения. Източноевропейските държави вероятно ще искат ясни гаранции, не символични речи. Германия ще трябва да реши дали да финансира или политически подкрепя френска роля. По-малките държави ще питат как участват в решенията, ако рискът е общ, но командването е национално. Това е труден разговор за суверенитет, не просто за оръжия.

За пазарите темата изглежда далечна, но не е. Ако Европа започне сериозно да изгражда собствено възпиране, отбранителните бюджети ще растат години наред. Това ще засегне облигации, индустриална политика, енергия, суровини и публични финанси. Украйна вече принуди Европа да мисли за война като реалност. Въпросът за френските ядрени сили показва, че следващият етап е дали Европа може да превърне тази реалност в собствена стратегическа архитектура.

Най-трудната част ще бъде доверието между европейските столици. Държавите на източния фланг ще предпочетат американска гаранция, докато не видят конкретни европейски способности. Франция ще иска признание за ролята си, но не непременно споделено командване. Между тези позиции има голяма политическа дистанция, която не може да бъде решена само с по-високи бюджети. Нужни са общи планове, учения и ясни политически ангажименти преди следващата криза.