Няма план за Иран

The Economist поставя в текущото си издание темата за липсата на ясен план за Иран. Това е критика, която става по-силна след новите удари, смъртта на американски военнослужещи и натиска около Ормуз. Военната мощ на САЩ не е под въпрос. Под въпрос е дали тя води към политически резултат, който може да бъде поддържан след последния удар.

Проблемът при Иран е, че всяка цел се сблъсква с друга. Ако целта е да се отвори Ормуз, ударите могат да накарат Техеран да затегне натиска. Ако целта е да се ограничи ядрен риск, разрушаването без дипломация може да укрепи най-твърдите сили. Ако целта е режимът да отстъпи, общественият натиск може да бъде погълнат от националистическа мобилизация.

Така САЩ рискуват да попаднат в познат капан: тактическа доминация без стратегическа яснота. Могат да ударят бази, радари, складове и кораби, но това не казва кога войната свършва. Иран може да губи материално, но да печели време, ако всяка ескалация повишава цената за световната икономика и за американската политика.

Регионалните съюзници също имат сложни интереси. Държавите от Залива искат защита, но не искат да се превърнат в постоянна бойна зона. Те имат енергийни приходи, градове, летища, пристанища и амбиции за инвестиции. Продължителна война с Иран уврежда точно този модел на стабилност и растеж.

За пазарите липсата на план е по-опасна от единичен удар. Единичен удар може да бъде оценен. Неясна кампания създава постоянна премия за риск. Нефт, LNG, застраховки, транспорт и дългосрочни договори започват да включват сценарии, които доскоро изглеждаха крайни.

Политическият изход вероятно ще изисква по-малка, но реалистична рамка. Не голяма сделка, която решава всичко, а договорки за маршрути, инспекции, деескалационни канали и ограничаване на атаки по цивилна инфраструктура. Това не е впечатляваща дипломация, но може да бъде по-полезна от обещания за окончателна победа.

Изводът е, че въпросът не е дали Америка може да удари Иран. Може. Въпросът е какво идва след това. Без отговор военната сила се превръща в инструмент за управление на криза, която сама произвежда следващата криза.