Си Дзинпин като необичаен венчър капиталист
Китайската държава все по-често насочва капитал към стратегически индустрии, но успехът на този модел зависи от това дали политическите цели могат да заместят пазарната селекция.
The Economist поставя Си Дзинпин в ролята на своеобразен венчър капиталист, защото китайската държава все по-активно насочва капитал към стратегически компании и технологии. Това е силна метафора за промяната в китайския модел. Предишната версия на растежа разчиташе на инфраструктура, имоти, износ и частни предприемачи. Новата версия търси пробиви в чипове, батерии, изкуствен интелект, роботика и индустриални системи, които да намалят зависимостта от Запада.
Държавният капитал има очевидни предимства. Той може да мисли дългосрочно, да поема риск, който частният сектор избягва, и да финансира вериги за доставки, нужни за национална сигурност. В условия на технологическа война със САЩ това изглежда рационално. Ако Вашингтон ограничава достъпа до чипове и оборудване, Пекин има стимул да създаде собствени шампиони, дори когато краткосрочната възвръщаемост е неясна.
Проблемът е, че венчър капиталът работи чрез грешки, конкуренция и фалити. Държавата по-трудно признава провал, особено когато проектите са свързани с политически престиж. Ако финансирането се разпределя по административни цели, капиталът може да се натрупа в компании, които изглеждат стратегически, но не са най-ефективни. Това води до свръхкапацитет, дублиране и зависимост от субсидии.
За глобалните пазари китайският модел създава двоен ефект. От една страна, той може да ускори иновации и да намали цените в цели индустрии. От друга, може да изкриви конкуренцията и да провокира нови мита, санкции и ограничения. Европа и САЩ вече гледат на китайските субсидии не само като на търговски проблем, а като на стратегическо предизвикателство.
Най-важният въпрос е дали Китай може да съчетае държавна посока с достатъчно предприемаческа свобода. Ако компаниите трябва да следват политически сигнал повече от потребителско търсене, иновацията може да стане по-бавна и по-скъпа. Ако обаче Пекин позволи конкуренция вътре в приоритетните сектори, държавният капитал може да се превърне в мощен ускорител. Това ще бъде един от големите тестове за световната технологична икономика.
Резултатът ще има значение и за чуждите инвеститори. Успешен държавен венчър модел може да създаде нови глобални конкуренти и да свали цените на технологии. Неуспешен модел ще произведе скъп свръхкапацитет и нови търговски конфликти. В двата случая Китай вече не може да бъде разглеждан само като производствена база, а като активен капиталов разпределител. Това променя начина, по който трябва да се оценява и китайският политически риск.