Слабата финансова автономия на общините е местен риск за данъци, имоти и услуги

Новият анализ за финансовата самостоятелност на общините показва лека пауза в дълъг проблем, но не и обрат. Делът на собствените приходи в общинските бюджети е 25,3% през 2025 г., докато през 2015 г. е бил около 42%. Това означава, че местната власт все по-трудно финансира услугите си със собствени източници и все повече зависи от централни трансфери. За гражданите тази зависимост се вижда през пътища, детски градини, чистота, транспорт, култура и разрешителни.

Финансовата автономия не е суха общинска статистика. Тя определя кой взема реалното решение за местните приоритети. Ако една община разчита основно на трансфери, тя може да бъде по-внимателна към централната власт, отколкото към местните данъкоплатци. Ако има силна собствена база, избирателите по-ясно виждат връзката между данъци, такси и услуги. Това е фундаментален въпрос за отчетността: кой плаща, кой решава и кой носи отговорност.

За собствениците на имоти темата е особено чувствителна. Дебатът за данъчните оценки вече показа, че общините търсят по-широка приходна база. Но по-високи оценки или по-добра събираемост ще бъдат политически устойчиви само ако хората видят качество срещу плащането. Иначе всяка промяна ще се възприема като нов налог, а не като справедливо финансиране на местната среда. Доверието не идва от формулата, а от тротоара, автобуса и услугата на гишето.

Зависимостта от трансфери носи и инвестиционен риск. Общини с ограничени собствени приходи по-трудно планират дългосрочни проекти, по-трудно съфинансират европейски програми и по-трудно поддържат активите, които вече са изградени. Това може да доведе до парадокс: проект се построява с външни пари, но после няма достатъчно ресурс за нормална поддръжка. За местния бизнес това се превръща в разход чрез лоша инфраструктура и по-бавна администрация.

Регионалните различия са другата страна на проблема. Богати общини с повече имоти, бизнес активност и население имат по-широка база. По-слаби райони разчитат повече на държавата и губят хора, което още повече свива собствените приходи. Така финансовата автономия може да се превърне в самоподсилващ се цикъл. Място с повече икономика събира повече приходи и предлага по-добри услуги; място с по-малко икономика изостава още повече.

За пенсионните и дългосрочните спестявания това изглежда непряко, но не е. Доходите, осигуровките и стойността на активите зависят от местната икономическа среда. Ако общините не могат да поддържат инфраструктура и услуги, хората и фирмите се концентрират в малко центрове. Това усилва натиска върху жилищните цени в големите градове и обезценява активи в периферията. Портфейлният риск започва от картата на регионите.

Решението не е просто повече данъци. По-силна автономия означава по-добра събираемост, актуални бази, ясни такси, прозрачност на разходите и възможност местната власт да носи отговорност за избора си. Ако държавата само увеличи ресурсите без по-добра отчетност, зависимостта ще се смени с недоверие. Ако даде повече свобода без контрол, рискът от местни клиентелистки разходи ще остане.

Следващото за наблюдение е как дебатът за данъчните оценки, такса смет и общинските инвестиции ще бъде свързан с реални показатели за качество. За спестителите и собствениците въпросът е практичен: плащането към общината разход ли е, който изчезва, или инвестиция в среда, която пази стойността на имота и дохода. Докато делът на собствените приходи остава толкова нисък, местната финансова автономия ще бъде един от тихите, но важни рискове в българската икономика.