Новите правила за ВЕИ ще решават сблъсъка между евтина енергия, земя и местни общности

Предложението на МОСВ за нов подход към пространственото планиране на вятърната и слънчевата енергия е знак, че българският ВЕИ цикъл навлиза в по-зряла и по-трудна фаза. Първата фаза беше да се строи бързо, защото системата има нужда от чиста енергия и частни инвестиции. Следващата фаза е по-сложна: да се реши къде тези мощности носят най-голяма полза и къде започват да изтласкват земеделие, природа, туризъм или местно качество на живот.

Министерството посочва, че в някои землища соларните паркове вече заемат съществен дял от площта, а големите енергийни проекти навлизат в продуктивни земеделски територии. Данните са показателни: въведените мощности включват 5609 MW фотоволтаици и 719 MW вятърни генератори, а за периода 2020-2025 г. над 81 хил. декара земеделска земя са сменили предназначение за обекти за производство на енергия от възобновяеми източници. Това вече не е нишов спор, а въпрос за структурата на икономиката.

За спестителите ВЕИ темата обикновено се превежда като по-ниски цени на енергията и по-малък климатичен риск. Това е вярно, но непълно. Ако проектите се концентрират там, където мрежата не може да ги поеме, ако унищожават местна земеделска стойност или ако създават силна обществена съпротива, инвестиционният риск расте. Евтината енергия на хартия не е евтина, ако идва с допълнителни разходи за балансиране, съдебни спорове и забавени присъединявания.

Затова идеята за национален пространствен инструмент има смисъл. Инвеститорът трябва предварително да вижда не само слънчевия или ветровия ресурс, а и ограниченията: близост до населени места, защитени зони, качествени земеделски земи, горски функции, води, културно наследство, туризъм и налична мрежова инфраструктура. Така капиталът може да се насочи към места с по-нисък конфликт и по-висока вероятност проектът да стигне до експлоатация.

За местните общности ранното участие е решаващо. Ако хората се включват едва когато конкретен проект вече е напреднал административно, конфликтът е почти гарантиран. Тогава спорът става не дали ВЕИ са нужни, а дали решението е наложено. По-добрият процес би показал още в началото кои територии са подходящи, какви компенсации или местни ползи са възможни и кои зони трябва да останат извън натиск за застрояване.

Има и пазарен ефект върху земята. Земеделската земя не е просто площ за алтернативна употреба. Тя е производствен актив, обезпечение, наследствено богатство и част от продоволствената сигурност. Когато енергийни проекти предлагат по-висока краткосрочна цена, собствениците могат да са изкушени да сменят предназначението. Но общественият въпрос е дали тази промяна увеличава дългосрочната стойност на региона или само заменя една зависимост с друга.

За енергийната система пространственото планиране може да намали и инфраструктурните разходи. Проект, построен далеч от подходящо присъединяване, може да изглежда печеливш за инвеститора, но да изисква мрежови инвестиции, които всички потребители плащат през тарифи. Ако правилата насочват новите мощности към вече урбанизирани, нарушени или индустриални терени, системният разход може да бъде по-нисък, а общественото приемане по-високо.

Следващото за наблюдение са критериите, които работната група ще предложи, и дали те ще бъдат достатъчно ясни, за да намалят произвола. Прекалено общи забрани могат да спрат добри проекти. Прекалено меки правила ще оставят конфликтите да се решават късно и скъпо. За портфейлите изводът е, че ВЕИ вече не са само история за растящ капацитет. Те са история за земя, мрежа, разрешителни и социален договор около енергийния преход.