ОИСР предупреждава, че китайските субсидии пренареждат индустриалната игра
Новите данни за държавната подкрепа показват защо спорът за Китай вече не е само за тарифи, а за самата архитектура на конкуренцията.
ОИСР поставя числа зад нещо, което компаниите и политиците усещат от години: индустриалната конкуренция вече не се води само между фирми, а между фирми плюс държавите зад тях. Китай изпъква като най-големият пример за модел, в който субсидии, евтин капитал и стратегическа политика променят глобалните пазарни дялове.
Терминът индустриален допинг е груб, но полезен. Той описва ситуация, в която дадена компания не печели само защото произвежда по-добре или по-евтино, а защото има дълбок публичен гръб. Когато този гръб е достатъчно голям, конкурентите започват да спорят не със счетоводството на компанията, а с баланса на държавата.
Китайският модел даде впечатляващи резултати. Електромобили, батерии, соларни панели, промишлени роботи и редица производствени вериги станаха по-евтини и по-мащабни именно защото Пекин и местните власти създадоха условия за агресивно разширяване. Потребителите и климатичната политика в много страни печелят от ниските цени. Местните производители в Европа и САЩ обаче виждат същото като заплаха за собственото си оцеляване.
Затова спорът за субсидиите няма лесна морална карта. Ако евтините китайски продукти ускоряват зеления преход, те имат глобална полза. Ако обаче унищожават индустриална база извън Китай и създават зависимост от един политически център, цената идва по-късно под формата на уязвимост. Правителствата искат евтино, но не искат да бъдат заложници на евтиното.
Данните на ОИСР ще дадат ново гориво на тарифите, разследванията и индустриалните програми на Запад. Европейските автомобилни групи вече усещат натиска от китайските конкуренти, а САЩ превърнаха технологичната и производствена самостоятелност в стратегическа цел. В такава среда всяко число за държавна помощ става аргумент в търговска битка.
Но Западът също не е невинен наблюдател. Американските и европейските правителства вече харчат много повече за чипове, батерии, зелена енергия и отбрана. Разликата е, че те искат собствените си субсидии да се наричат устойчивост, а китайските да се наричат изкривяване. Пазарът вижда и двете като завръщане на държавата в индустриалната политика.
Истинският въпрос е дали светът може да изгради правила за тази нова епоха, преди субсидиите да се превърнат в постоянна надпревара. Ако всяка голяма икономика реши, че стратегическите сектори трябва да бъдат хранени без край, глобалната търговия ще стане по-скъпа и по-фрагментирана. Китай само показва най-големия мащаб на процес, който вече се вижда навсякъде.