Китай трябва да промени модела си на растеж заради собствените си икономически разходи
Индустриалната доминация носи износ и влияние, но The Economist предупреждава, че тя вече тежи върху потреблението, доверието и баланса на китайската икономика.
The Economist твърди, че Китай трябва да промени модела си на растеж не само за да успокои търговските партньори, а заради собствените си икономически проблеми. Страната е станала изключително силна в индустрии като електромобили, кораби, батерии, соларни технологии и все по-сложни производствени вериги. Това е впечатляващо постижение. Но успехът идва с концентрация, свръхкапацитет и слабо вътрешно търсене.
Китайският модел години наред разчиташе на инвестиции, производство и износ. Когато недвижимите имоти започнаха да се пропукват, държавата удвои залога върху индустрията. Резултатът е мощен експортен натиск, който тревожи Европа и САЩ, но и вътрешна икономика, в която домакинствата остават предпазливи. Заводите могат да произвеждат повече, отколкото потребителите искат или могат да купят.
Това създава политически и търговски проблем. Ако китайските компании заливат света с евтини стоки, други държави реагират с мита, субсидии и индустриална защита. Пекин вижда това като опит за ограничаване на успеха му. Партньорите го виждат като защита срещу система, в която държавната подкрепа и евтиният капитал изкривяват конкуренцията. И двете страни имат аргументи, което е идеалната рецепта за дълъг спор.
Вътрешният риск е по-тих, но по-дълбок. Ако доходите, социалната сигурност и потребителското доверие не растат достатъчно, икономиката остава зависима от още инвестиции. Това може да създава красиви индустриални паркове, но не непременно щастливи домакинства. Китай не може вечно да лекува слабото потребление с още заводи. В един момент дори най-добрият износител има нужда някой у дома да пазарува.
Местните власти усложняват картината. Те често разчитат на проекти, земя и индустриални показатели, за да покажат растеж. Подкрепата за домакинствата е по-малко видима и политически по-трудна за измерване. Затова системата естествено избира още капацитет, дори когато икономиката има нужда от повече доходи.
За света промяната на китайския модел би била огромна. Повече вътрешно потребление и по-малко свръхкапацитет биха намалили търговското напрежение, но биха променили и глобалните цени. Евтините зелени технологии може да станат по-скъпи. Западните производители може да получат въздух. Инфлационната картина също може да се размести.
Пекин знае диагнозата, но лечението е политически трудно. Да се подкрепят домакинствата повече означава да се пренасочи власт и ресурс от местни правителства, строители и индустриални шампиони. Това не е техническа настройка, а промяна на социалния договор. Китайската машина за производство е впечатляваща. Въпросът е дали може да се научи да произвежда и достатъчно доверие.