Може ли Европа да изгради нов изтребител след краха на съвместния проект?

След като Германия фактически сложи край на ключовата част от съвместния проект за изтребител от следващо поколение с Франция, Европа отново се изправя пред болезнен въпрос: може ли да строи обща отбрана, когато индустриалните й шампиони не могат да се разберат кой държи волана. Проектът беше символ на стратегическа автономия, но се превърна в пример за това как националните интереси могат да задушат общата амбиция.

Новият изтребител не е просто самолет. Той трябва да бъде въздушна платформа, свързана с дронове, сензори, сателити, изкуствен интелект и командни мрежи. Който контролира архитектурата, контролира бъдещите модернизации, износа и огромна част от европейската отбранителна индустрия. Затова спорът не е само инженерство. Той е власт, приходи и стратегическа зависимост.

Франция и Германия имат различни военни култури и различни индустриални приоритети. Париж иска силна роля за Dassault и собствена автономия. Берлин иска по-широка индустриална база, повече германско участие и по-малко зависимост от френски решения. Испания и други партньори гледат отстрани и се питат дали Европа изобщо може да завърши подобен проект навреме.

Войната в Украйна прави забавянето по-опасно. Европейските армии виждат, че бъдещият бой изисква интеграция между въздух, дронове, кибер, ракети и електронна война. Ако континентът загуби още години в спорове, ще купува повече американски системи и ще говори за автономия с кредитната карта на НАТО в джоба.

За инвеститорите европейската отбрана остава привлекателна, защото бюджетите растат. Но големите програми носят политически риск. Поръчките могат да се бавят, партньорства да се разпадат, а националните правителства да пренаписват приоритети след избори. Това не е сектор за хора, които обичат чисти графици и скучни срещи.

Проблемът не е липса на талант. Европа има инженери, производители, авионика и бойна история. Проблемът е управление. Съвместните програми работят само когато индустриалното разпределение не убива продукта, а политическите компромиси не превръщат изтребителя в летящ комитет.

Затова следващият ход трябва да бъде по-малко церемониален и повече управленски: ясни срокове, единна архитектура и предварително решени права върху технологиите.

Европа все още може да изгради нов боен самолет, но първо трябва да реши кой взема решенията и кой плаща за тях. Без това всеки проект ще започва като стратегическа визия и ще завършва като семеен спор с много скъпи макети. А времето, за разлика от политиците, не чака пресконференцията.